За човешката злоба и думите

Злобни сме, ама много сме злобни. Когато не стане както искаме, когато се налага да чакаме, когато някой ни изпревари... Възмути ме следната случка, в която бях неволен участник:
Преди ден посетих кабинета на педиатърката по повод една бележка. Обичайно пред кабинета имаше хора - болни или вече оздравяващи, с деца или пък без, но всички чакащи реда си. Необичайно сестрата липсваше - нормално, август е, жената има нужда от отпуска. Същото важи и за докторката ни :)
Лош късмет, че педиатърката бе сама. Пациентката вътре в кабинета се забави, което породи коментари по неин адрес:  "Ееее, уж влезе само за една бележка", "Нали беше само за малко, пък колко време се бави". След това минаха на коментари за младото поколение, колко било неучтиво, как нямали срам и колко било страшно сега - не като едно време да има уважение. Да, затова че нямаме уважение един към друг бяха прави. Да, понякога младите нямат срам, но сега живота ще те погълне ако изпиташ и капчица  срам.
Младото момиче най-накрая излезе от кабинета с думите: "Представете си, принтера се развали.."  Никой не й обърна внимание. Докторката също излезе за момент.
Вече бях решила поради липсата на време да попитам кога ще бъде удобно да отида пак. Е, попитах и ме поканиха в кабинета да ми напишат бележката. Пак попитах, за да не бавя хората кога да дойда, но докторката вече пишеше имената...

Е тук нервите на една от многото не издържаха.  Коментарите за невъзпитаното младо поколение се възобновиха на висок глас и много по-груби от преди. Това, че влизам само да попитам, не бе отчетено като факт. Излязох след минута и казах :"Нали казах, че няма да се бавя?!" И тази същата дама като започна:" Аз съм с малко дете. От час и половина чакам, все някой се прережда." Ами, госпожо, затова има запазване на час. Ако пък нямате час, някой от по-големите да Ви беше пуснал напред, а не само да гледат отстрани и да цъкат с език. Опитах културно да обясня, че и аз имам деца. Уви, не можах да си завърша фразата.
Нямаше смисъл да убеждавам мнозинството в правотата си и че просто исках да попитам кога да отида пак.
Нямаше смисъл, защото злобата беше избуяла в очите на хората и само оплюването на другите щеше да ги успокои.
Можем много да говорим зад гърба на хората. Все другите да са криви и грешни, а ние да сме прави.
Народът правилно го е казал: "Виждаме треската в очите на другите, а не виждаме гредата в нашите собствени."