Проект: Преводи / Project: Translations

Най-накрая успях. Вече имам сайт. Сайт, който да ме представя в професионално отношение пред света.
Ето го: http://donchevas.webs.com/
Отдавна исках да го създам, исках да се занимавам професионално с преводи, да работя нещо толкова интересно и динамично.
Исках да превърна времето в Интернет в пари.
Логично бе да стигна и до идеята за сайт - знам езици, значи мога да бъда полезна на околните с това.
Искам да работя, мога да работя, съвестна и отговорна съм. Отдавам се със страст на това, с което съм се захванала. За мен е важно да се получи отличен краен резултат.
Тръгвам с много хъс, ентусиазъм и решителност. Надявам се да вървя само напред и нагоре.

Ще бъда благодарна за коментарите Ви. Разгледайте сайта, споделете го и ми кажете какво Ви харесва и какво не в него.

PS: This is my new project: http://donchevas.webs.com/
I make translations from English and German into Bulgarian.
Please take a look over the site. Share it with your friends. Let me know what likes you. 
Best regards.

Олимп и България

• Снимка: Getty Images/Gulliver photo ©

Тази година не следя плътно Олимпиадата в Лондон. Опитвам се да съм в час главно с българското присъствие там. Дали с медал или без, важно е присъствието на нашите спортисти на този форум. Стигнали до това състезание с много упорит труд, лишения, контузии. Не всеки би нарушил личното си спокойствие и би се втурнал напред в постигането на успех. Успех, който не зависи само от опита и таланта. Зависещ от много странични фактори като например колко голяма е държавата ти и какви позиции имат представителите ни  в комисиите.

Част от спортистите на България стартираха участието си на тази Олимпиада възстановени след контузии, с недостатъчно време за подготовка.  Други бяха напълно подготвени, но прекалената амбиция им изигра лоша шега. Или просто съдиите предварително бяха решили на кога ще дадат медалите.

Няма смисъл да се вайкаме. Да определяме нашите спортисти за неуспели и да пишем против тях. Защо никой не се поставя на тяхно място?! Защо виждаме само и единствено факта, че не са донесли нужния медал?! Защо казваме:“Те толкова си могат“. Не е вярно. Щом са на Олимпиада, значи могат много повече. Доказвали са го преди, ще го доказват и след това. Не оценяваме страничните фактори. Фактори, които не ни позволяват да получим това, което заслужаваме.

Най-доброто, което можем да направим, е да се поклоним и да кажем едно огромно БЛАГОДАРЯ на всички, състезавали се на този форум за българския флаг. Положили неимоверни усилия да донесат медали на България.  Всички заслужават аплодисменти. Да ги подкрепим, а не да ги оплюваме. Животът продължава. Пак ще има Олимпиада. Пак ще има състезания и медали. И следващият път резултата ще е в наша полза.  

П.П. Горе-изложеното е лично мнение на авторката и не обвързва никого с това. 

За човешката злоба и думите

Злобни сме, ама много сме злобни. Когато не стане както искаме, когато се налага да чакаме, когато някой ни изпревари... Възмути ме следната случка, в която бях неволен участник:
Преди ден посетих кабинета на педиатърката по повод една бележка. Обичайно пред кабинета имаше хора - болни или вече оздравяващи, с деца или пък без, но всички чакащи реда си. Необичайно сестрата липсваше - нормално, август е, жената има нужда от отпуска. Същото важи и за докторката ни :)
Лош късмет, че педиатърката бе сама. Пациентката вътре в кабинета се забави, което породи коментари по неин адрес:  "Ееее, уж влезе само за една бележка", "Нали беше само за малко, пък колко време се бави". След това минаха на коментари за младото поколение, колко било неучтиво, как нямали срам и колко било страшно сега - не като едно време да има уважение. Да, затова че нямаме уважение един към друг бяха прави. Да, понякога младите нямат срам, но сега живота ще те погълне ако изпиташ и капчица  срам.
Младото момиче най-накрая излезе от кабинета с думите: "Представете си, принтера се развали.."  Никой не й обърна внимание. Докторката също излезе за момент.
Вече бях решила поради липсата на време да попитам кога ще бъде удобно да отида пак. Е, попитах и ме поканиха в кабинета да ми напишат бележката. Пак попитах, за да не бавя хората кога да дойда, но докторката вече пишеше имената...

Е тук нервите на една от многото не издържаха.  Коментарите за невъзпитаното младо поколение се възобновиха на висок глас и много по-груби от преди. Това, че влизам само да попитам, не бе отчетено като факт. Излязох след минута и казах :"Нали казах, че няма да се бавя?!" И тази същата дама като започна:" Аз съм с малко дете. От час и половина чакам, все някой се прережда." Ами, госпожо, затова има запазване на час. Ако пък нямате час, някой от по-големите да Ви беше пуснал напред, а не само да гледат отстрани и да цъкат с език. Опитах културно да обясня, че и аз имам деца. Уви, не можах да си завърша фразата.
Нямаше смисъл да убеждавам мнозинството в правотата си и че просто исках да попитам кога да отида пак.
Нямаше смисъл, защото злобата беше избуяла в очите на хората и само оплюването на другите щеше да ги успокои.
Можем много да говорим зад гърба на хората. Все другите да са криви и грешни, а ние да сме прави.
Народът правилно го е казал: "Виждаме треската в очите на другите, а не виждаме гредата в нашите собствени."

Мотивация - защо?

Всеки ден ми се налага да избирам - да или не, това да го направя или не. Кое е най-доброто за мен? На всеки му се налага да прави избор, дори и за да избере какъв шоколад да си купи например :)
От известно време търся нови предизвикателства. Нещо ново, нещо интересно, нещо различно. Искам бягство от ежедневието. Аз търся, но мен май не ме търсят. И ето тук идва момента с мотивацията. Най-вече само-мотивацията. Да не се отказваш от мечтите. Да имаш волята да ги преследваш.
Искам ново поле за изява - знам какво искам, полагам усилия да го постигна. НО... Нали знаете, че винаги има по едно НО. До момента в резултат на моите търсения все още не се е получил желания резултат. Малко по-малко започвам да се питам заслужава ли си? Трябва ли да продължавам да се мъча?! Защо не се откажа - нали ще е по-лесно?!
Да, знам, че си заслужава, защото ще има повече плюсове отколкото минуси. Знам, че няма място за отказване. Знам, че съм на прав път. Способна съм. Знам, че мога. Ще успея. Няма да се отказвам. Това си го повтарям като мантра всеки ден.

Трябва да се мотивирам, за да вървя напред и да се развивам. Не искам застой. Не желая цял живот да се пускам по инерция. Не желая да пропилявам дните си безцелно.
Ето за тази мотивация си мисля напоследък. Че няма по-силно от собственото съзнание, от собствените мисли.
Знам, че мога. Ще успея.

А вие как се мотивирате, за да продължите напред? 

Духът на цветята

Опитвал ли си да гледаш цветя? Усещал ли си присъствието им около теб?
Аз - да. Започнах отскоро да гледам цветя. Отначало исках да са само зелени, без да цъфтят - все пак с 2 малки деца рискувах да ми оскубят цветенцата на бърза ръка. Малко по-малко интереса ми се прехвърли и към цъфтящите представители на флората.
Обичам да ми е зелено вкъщи. От всички страни да ме гледат малки шарени цветове и да ме радват с невинността си. От време на време си говоря с тях, което ми действа разтоварващо. Да се откъсна поне за момент от злободневните теми и да намеря миг спокойствие.
Цветята ми помогнаха да намеря общ език с колежки, което ме изненада. Не очаквах сред тях да има такива, занимаващи се с отглеждане на цветя.
Регистрирах се в един форум и повярвайте ми, нямам думи да опиша колко добри са хората там. Колко хора в днешни дни биха ти пратили нещо без пари. Колко хора без да те познават биха ти купили и пратили цвете без да те познават. И всичко това заради цветята. Заради нашата любов към тях. Любов, която ни прави по-добри. Няма как да си с лош характер и да гледаш цветя.

Да гледаш цветя означава да получаваш безкористна любов, което е трудно днес. 

А сега накъде?!

Чувстваш ли се често като в постоянен водовъртеж? Ежедневието те увлича и дните минават по-бързо от миг?!
На мен все по-често :) Инерцията ме е завладяла, но искам да й сложа прът в колелата! Знам, че зависи от мен. Само и единствено от мен.
В търсене на ново предизвикателство.
Оглеждайки ситуацията от всеки ъгъл.
А каква може да е тя?! В един средностатистически БГ град - с безработица, безхаберие, липса на възможности за развитие... Затова промяната е наложителна. Тук и сега!!! Ако може - още утре.
Е, налага се да изчакам малко :) Все още търся най-доброто предложение за мен. Все повече се замислям за фрийленс ангажираност. Знам, че е трудно. Знам, че нахлувам в територия с голяма конкуренция. Конкуренция, не толкова с БГ фрийленсъри, а с пакистанци, индийци и т.н. Хора, които имат възможност да вършат работа за без пари.
Не, не искам за себе си това. Искам и знам, че мога да предложа качествена и изпълнена в срок работа. Само трябва да съм търпелива. Само още малко.
Началото е положено. Ще стане - стъпка по стъпка.
Надявам се скоро да имам повече предложения :)
Е, ще споделя...

Отдавна не съм писала. Толкова бързо минава времето - завърта те ежедневието и не усещаш миговете как отлитат.
Децата растат и си искат своето - обръщаш им внимание. После на ред е половинката - и на нея подобаващо внимание. И когато останеш насаме с мислите си, вече си толкова изморена... Емоции, стрес, повтарящо се ежедневие... Всеки ден реалността те смачква малко по малко! Това е БГ реалността. А дали навън ще е по-различна?! Едва ли. Но знае ли човек.
Утрешният ден ще е по-различен :) Казвам си го като мантра, тайно надявайки се да се случи.
И все пак утре е нов ден с нов късмет. За мен. И за вас :)